Минималната работна заплата е едновременно инструмент на социалната политика, елемент на трудовото право и фактор за конкурентоспособността на икономиката. Затова нейният размер не трябва да се определя нито произволно, нито чрез непрозрачно административно усмотрение. Необходим е ясен и предвидим механизъм, основан на надеждни и съпоставими данни, който отчита икономическата среда и осигурява реална защита на работещите.
Най-същественият въпрос е как механизмът ще се отрази върху хората, които получават минимална или близка до минималната работна заплата. За тях това не е абстрактен спор за формули. От размера на заплатата зависи дали могат да покриват разходите за храна, жилище, електроенергия и отопление, вода, транспорт, здравеопазване, образование и облекло.
Зад числата стоят работещи хора и техните семейства. Минималната работна заплата не е само счетоводен разход за работодателя или бюджетен показател за държавата. Тя е доходът, с който човек трябва да посреща основните си потребности и да поддържа достоен жизнен стандарт. Затова механизмът не може да бъде изцяло автоматизиран и сведен до математическо съпоставяне на макроикономически показатели. Необходимо е да се отчита и човешкият фактор.
Нашата позиция е последователна: необходим е устойчив механизъм за определяне на минималната работна заплата, който съчетава икономическата устойчивост с реалната защита на труда. Не можем обаче да подкрепим проект, при който съществена част от правилата се оставят за последващо административно доизграждане, липсва достатъчно ясна методика за издръжката на живот и не са гарантирани конкретни последици при установена неадекватност.
Икономиката и бюджетът са важни, но основната функция на минималната работна заплата е да защити човека. Един работещ на пълно работно време не трябва да бъде поставян в положение, при което трудовият му доход не покрива основните разходи за достоен живот.